В източната част на азиатската страна на Истанбул, близо до границите, се намират райони с градини, крепости, язовири и гори.

Започнете разходката си от входа на градината в Аташехир, тъй като този вход осигурява най-подходящия начин за опознаване на градината. Веднага след като преминете през вратата, ще чуете шума от магистралата, който е част от историята на тази градина. Ботаническата градина Незахат Гьокйигит е разположена на острови, разположени между магистралите, идващи от мостовете Ататюрк и Фатих Султан Мехмет, и се сливащи с магистралата в посока Анкара, между основните и присъединителните пътища. Според официалната история, площта се състои от осем острова и е създадена благодарение на протокол между Генералната дирекция за пътища и фондация ANG. По време на разходката обърнете внимание на преходите между островите; всеки остров представлява различна група растения или различна концепция за градина. Първо се насочете към Централния остров. Тук се намират основните градински площи: зона с последователно засаждане, където естествените и култивираните растения се редуват, създавайки различни шарки, саксийни композиции и алея, засадена с различни цветове всяка година. Тъй като сезонните площи обикновено се променят два пъти годишно, ще видите две различни градини на едно и също място през пролетта и есента. Не бързайте в тази част, спрете пред всяка зона и разгледайте как е подредено засаждането. След Централния остров се отправете към Анадолския остров. Тук има площад, където се показват различни културни сортове декоративни растения през годините, и зона, където същата техника на последователно засаждане се използва само с естествени видове. Сравняването на двете зони ще ви помогне да погледнете на нещата от гледна точка на градинаря. След това можете да продължите по пътеките на островите, наречени Истанбул, Тракия и Дъб. Докато разглеждате днешния вид на градината, не забравяйте нейното начало. През 1995 г. Али Нихат Гьокйигит създава тази площ като мемориален парк в памет на съпругата си Незахат Гьокйигит, като първоначално се рекултивира силно увредена от строителството земя. Според официалната история, на площ от 46 хектара са засадени около 50 000 дървета и храсти. По-късно целта се променя и през 2002 г. площта е отворена за обществеността, а през 2003 г. получава днешното си име. Днес видяната от вас градина е била гола, засипана земя преди тридесет години. Изберете предварително какво да видите в зависимост от сезона. Страницата с галерия на градината показва пролетно цъфтящи видове като лале, люляк и нар, а през есента – луковични растения За да стигнете оттук до крепостта Айдос, трябва да се движите в югоизточна посока, към района на Султанбейли. Източник: Ботаническата градина "Незахат Гьокйигит", история и демонстрационни градини; Уикипедия, Ботаническа градина "Незахат Гьокйигит".

Замъкът Айдос се намира на хълм, разположен на североизточния склон на планината Айдос, покрита с гори, в квартал Мехмет Акиф на град Султанбейли. Според официалния сайт на замъка, хълмът е на 325 метра надморска височина, на 36 километра източно от центъра на Истанбул и на 8 километра северно от Мраморно море. Тъй като замъкът е разположен на хълм, трябва да се вземе предвид, че последният участък от пътя е стръмен, така че не бързайте. Когато стигнете до върха, спрете и се огледайте – оттук се вижда защо замъкът е бил построен на това място. Според информацията на общината, оттук се вижда голяма част от долината, а замъкът е бил разположен по стария военен път, свързващ Ускюдар с Анадола. Името на замъка произлиза от гръцката дума "Aetos", което означава "орел", и това име е запазено до днес с малка промяна. Според информацията на общината, строителството на замъка е започнало през 11-ти и 12-ти век, а през 13-ти и 14-ти век той е придобил окончателния си вид с допълнителни постройки. Повечето от артефактите, открити при разкопките, датират от този последен период и показват времето, когато замъкът е бил най-активно използван. При същите разкопки са открити и каменни брадви и чипове от кремък, датиращи от началото на бронзовата епоха, което показва, че хълмът е бил използван и много по-рано. След като преминете през вратата, се разходете в голямата площ, оградена от външните стени. Замъкът, заедно с външните си стени, заема площ от около 26 000 квадратни метра и е построен на няколко нива, с вътрешни и външни стени за защита. Официалният сайт на замъка споменава дванадесет кули, шест вътрешни и шест външни. Има лека разлика в източниците, тъй като Уикипедия споменава седем кули на външната стена. Можете да видите, че зидарията на полукръглите кули е направена с хоросанова смес, местни камъни и на места тухли. Най-важното място, на което трябва да обърнете внимание, е първата кула. Оригиналната врата на замъка се намира в тази кула, а зидарията ѝ е различна от останалите стени и е изградена с византийската техника на касети. Тъй като тази техника е характерна предимно за 13-ти и 14-ти век, се смята, че кулата е построена по-късно. Част от стълбището, водещо към кулата, и останките от наблюда В края на разходката, посетете изложбената зала "Айдос Калеси". Според съобщението на общината, там са изложени колони, основи, фрагменти от арки, релефни плочи и каменни блокове, намерени по време на разкопки и реставрационни дейности. Артефактите датират от ранната и средната византийска епоха. В залата има и снимки и кратки филми, документиращи дванадесетгодишната реставрация. Музеят е затворен в понеделник. Актуалното работно време може да бъде проверено на официалния му уебсайт. Оттук, продължете на север, към язовира "Омерли", който се намира в посока "Чекмекьой". Източник: Уебсайт за популяризиране на крепостта "Айдос", община Султанбейли и съобщение от музея "Айдос".

Приближете се до язовира Ömerli от квартал Ömerli в Чекмекьой. Ömerli е старо село, разположено на брега на езерото, носещо неговото име, и днес е квартал на Чекмекьой. Според историята на община Чекмекьой, името на селото се споменава в съдебни записи от 1520-те години. Също така, според същия текст, вероятно името произлиза от факта, че земята на селото е била дадена на човек на име Ömer. Според данните от регистъра на населението от 1832 г., в селото са живели около петдесет и седем домакинства.

Тук трябва да видите езерото и да разберете какво означава то за града. Язовирът е построен на река Riva, която се извира близо до района на Gebze в Кocaeli и се влива в Черно море. Според уебсайта на İSKİ, язовирът е пуснат в експлоатация през 1972 г. и с годишен капацитет от 220 милиона кубически метра, той е най-големият водоизточник на Истанбул. Почти цялата азиатска част на града черпи вода от него. Според İSKİ, площта на водосборния басейн на язовира е 621 квадратни километра. Според Wikipedia, язовирът с пълнеща стена е висок 52 метра над коритото на реката, а площта на езерото е около 23 квадратни километра.

Когато стигнете до брега, обърнете внимание на гората около езерото. Водосборният басейн е защитена зона, която умишлено е запазена от строителство. Зеленината, която виждате, е защитена, за да се запази чистотата на питейната вода. Езерото не е място за плуване или пикник, а резервоар за питейна вода. Затова не влизайте във водата, не палете огън на брега и си вземете боклука със себе си. Спазвайте предупредителните табели и знаците за забранени зони на брега.

Също така е добре да знаете къде отива водата след езерото. Според данните на İSKİ, средно годишно 600 милиона кубически метра вода от Ömerli се отвежда до пречиствателните станции за питейна вода Ömerli. Този комплекс, състоящ се от четири станции, е най-голямата пречиствателна станция в Истанбул. Първата станция, Orhaniye, е пусната в експлоатация през 1978 г. Пречистената вода се доставя до районите на азиатската част на града, както и до части от районите Fatih и Bakırköy в европейската част, до Zeytinburnu и до крайбрежните райони на Beşiktaş и Sarıyer. Така че, водата, с която си правите чай сутрин, вероятно идва от това езеро.

Когато пристигнете в Полонезкьой, паркирайте автомобила на подходящо място и прекарайте останалата част от деня с разходки. Селото се намира в гористите хълмове на Бейкоз, на около 20 километра от брега на Черно море и на около 15 километра от Босфора, според Уикипедия. Двете и половина часа, които трябва да отделите за това последно място, са посветени на природата. Околностите на селото се намират в рамките на Природния парк "Полонезкьой", обявен от Министерството на околната среда и горите през 1994 г. В списъка на защитените природни територии, датата на обявяване на парка е 15 юли 1994 г.

Първо, разходете се по главната улица на селото и си припомнете защо това място носи името "Полонезкьой". Селото е основано през 1842 г. по инициатива на принц Адам Чарторийски, който е изпратен в изгнание след Полското въстание от 1830 г. Първоначалното име на селото, Адампол, произлиза от името на основателя му. Представителят на Чарторийски, Михал Чартковски, купува гористия терен, където по-късно е основано селото. Според Уикипедия, в началото в селото живеят само дванадесет души, а дори и в най-населения период, броят на жителите не надвишава двеста и двадесет. Първите жители се препитават със земеделие, животновъдство и горско стопанство.

Докато се разхождате из селото, открийте къщата-музей "Зофия Ризи". Тази малка къща съхранява фотографии, книги и документи, принадлежащи на семейство Ризи, както и стари мебели. Според регистрите на селото, сред посетителите на Полонезкьой са композиторът Франц Лист през 1847 г. и писателят Гюстав Флобер през 1850 г. През 1938 г. жителите на селото придобиват турско гражданство, а през 1968 г. получават документи за собственост върху земята, която обработват. Днес, всяко лято в селото се провежда фестивал, който отбелязва връзките с Полша.

След като разгледате селото, се отправете към основната цел – разходката в гората. Според Уикипедия, природният парк е първият и най-голям природен парк в Истанбул, с площ от около 3004 хектара. В парка има около 5 километра пътеки за разходки, колоездене и бягане, както и наблюдателни кули. Разходете се по пътеката със собствено темпо и се насладете на гледката от една от наблюдателните кули. Сред дърветата ще видите черен бор, дъб, македонски дъб, кестен, източен ясен