От Бозтепе до Хамсикьой, по следите на стария кервански път.

Започнете от Бозтепе, който се издига в югоизточната част на града, и първото нещо, което трябва да направите, е да се приближите до наблюдателната площадка и да погледнете надолу. Оттук, пристанището, историческият център на града и крайбрежната линия се виждат с един поглед. Областната дирекция за култура и туризъм на Трабзон определя Бозтепе като важен елемент от пейзажа и място за отдих, разположено на хълм, откъдето се наблюдава целият град. Това определение е валидно и днес, тъй като хълмът от векове е отворено пространство, където градът "диша". Докато гледате към пристанището, имайте предвид следната информация: според изследване, публикувано в Belleten, повечето кервански пътища, идващи от Байбурт и Гюмюшхане, са слизали в града през Бозтепе. Това означава, че хълмът, на който стоите, е била последната преграда, през която са преминавали стоките, идващи от вътрешната Анатолия, преди да достигнат морето.

След това следвайте дървената пътека, която се простира на изток. Тази пътека, създадена от общината Ортахсар, е с дължина около хиляда сто метра и е изградена на платформа, поддържана от стоманени колони. Според информацията, платформата е разположена малко над земята, за да се намалят изкопните и запълващите работи. По пътя има две тераси – едната с дървени елементи, а другата със стъкло – и две дървени балкони, разположени на местата с най-добра гледка. На балконите има места за сядане, беседки и люлки; това са най-добрите места за кратка почивка. Когато се изкачите на стъклената тераса, ще видите склона под краката си, а тези, които се чувстват неудобно от височината, могат да останат на дървената тераса.

Докато вървите, помислете за историята на хълма. Според статията във Уикипедия, през Османската епоха, Бозтепе първоначално е бил включен в територията за пасища, а след това постепенно е започнал да се заселва. Евлия Челеби споменава лозята, които са били тук, когато е бил в Трабзон през 1640 г. Днес няма лозя на склона, но зелената растителност на хълма запазва следите от тази традиция за отдих. В един регистър от 1681 г. е записано, че жителите на района са били освободени от данъци, тъй като са били отговорни за поддръжката на пътищата (derbentçi). Този детайл потвърждава още веднъж, че хълмът е бил важен пътен възел. През 1834 г., когато населението се е увеличило, селището е разделено на два района: Горно Бозтепе и

Когато стигнете до имението на улица "Зейтинлик", спрете за няколко минути отвън, преди да влезете. Според портала за култура, тази сграда е построена между 1898 и 1913 година като жилище от банкера Костаки Теофилактос. Турските източници посочват, че архитектите са били италианци и че голяма част от използваните материали са донесени от Италия. Ъгловият фасад с каменна кула се вижда най-добре отсреща, от тротоара. Историята на имението е толкова сложна, колкото и самият му фасад: след фалита на Теофилактос през 1917 г., имуществото му е конфискувано и сградата преминава към семейство Немлиоглу. Ататюрк е бил гост в това имение по време на първото си посещение в Трабзон на 15-17 септември 1924 г., заедно със съпругата си Латифе Ханим и делегацията си.

Вътре започнете обиколката от първия етаж, тъй като този етаж разказва историята на самото имение. Според английската статия във Уикипедия, първият етаж е подреден като изложба, която хронологично представя архитектурата и историята на сградата. Повдигнете поглед; порталът за култура съобщава, че стените на всички етажи, с изключение на мазето, са изцяло украсени с рисунки. Тези декорации се различават от стая в стая, така че отделете няколко минути във всяка стая, за да разгледате детайлите на границите между стените и таваните. Детайлите около вратите и прозорците също заслужават внимание.

След това си представете годините, през които имението е сменяло собствениците си. Сградата, която е била държавна собственост по време на управлението на валия Али Галиб Бей, е използвана като правителствена сграда между 1927 и 1931 г., а между 1931 и 1937 г. – като инспекторат. През 1937 г. е прехвърлена на Министерството на образованието и е функционирала като професионално училище за момичета в продължение на половин век. През 1987 г. е прехвърлена на Министерството на културата, а след реставрация между 1988 и 2001 г., на 22 април 2001 г. е открита като музей. Въпреки толкова различни начини на използване, запазването на декорациите показва какво е било спасено по време на реставрацията.

След това слизайте в мазето. Там се намира секцията с археологически артефакти, която представя колекция, обхващаща периода от бронзовата епоха до византийската епоха. Освен мраморни, базалтови, керамични, метални и стъклени предмети, се излагат

Когато стигнете до вилата, не влизайте директно, а първо се разходете по алеята в боровата гора. Според Министерството на културата и туризма на провинция Трабзон, вилата е заобиколена от борови дървета и най-добре се вижда от тях. Градината с басейна и цветните лехи пред фасадата предлага най-подходящия ъгъл за снимки. Вилата е построена като лятна резиденция от банкера Константин Кабаянидис от Трабзон. Годината на построяване е посочена по различен начин в различните източници: Културният портал споменава началото на 19-ти век, Уикипедия посочва строителство, започнало през 1890 г. и завършило през 1912 г., а друга страница на министерството посочва 1913 г. Затова най-сигурното е да се каже, че вилата е построена между края на 19-ти и началото на 20-ти век.

Приближавайки се към фасадата, обърнете внимание на материалите. Според Уикипедия, вилата е построена от камък, тухла и дърво, използвайки техниката на зидане, и се състои от четири етажа, включително и мазето. Според министерството, фасадата е украсена с каменна облицовка, вътрешността е с тухлена облицовка, а стълбите са дървени с парапети. Влиянието на западното Ренесансово изкуство е очевидно в богатите декорации на фасадата. След като влезете, започнете с дневната, стаята за отдих, трапезарията и стаите за гости на първия етаж. На втория етаж има кабинет, голяма спалня, чакалня и заседателна зала, а на третия етаж има две малки стаи. Според новината в Haber7, в музея са изложени 344 експоната, включително мебели, порцелан, килими и картини от края на 19-ти и началото на 20-ти век.

Докато обикаляте стаите, е полезно да знаете как вилата се е превърнала в музей. След размяната на населението през 1923 г., сградата е прехвърлена на държавата, през 1930 г. е закупена от провинциалната администрация и през 1931 г. е прехвърлена на името на Ататюрк. Ататюрк е бил приет тук по време на първото си посещение през 1924 г., след това отново през ноември 1930 г., а по време на последното си посещение през юни 1937 г. е прекарал две нощи във вилата. Според Културния портал, именно тук, на 11 юни 1937 г., той е взел решението да дари имуществото си на нацията. След смъртта на Ататюрк, вилата е закупена от общината и през 1943 г. е отворена като музей

Докато преминавате Мачка и се изкачвате по пътя към Зигана, ще забележите как долината се стеснява и въздухът става по-хладен. Културният портал описва Хамское като стар хотел, разположен в подножието на планината Зигана, по северния маршрут на Пътя на коприната, на 19 километра от Мачка. Изследване, публикувано в "Белетен", също посочва, че пътят към Зигана минава през Хамское и Мачка, достигайки до Бозтепе и че е използван през цялата година. Това означава, че товарите, които виждате от върха към пристанището сутрин, преминават точно покрай това село. Когато пристигнете в селото, паркирайте колата си и първо се разходете, за да опознаете долината.

Културният портал свързва името на селото с арабската дума "хамсе", означаваща "пет", и твърди, че селището се състои от пет отделни части. Регионалната марка на TÜRKPATENT изброява тези пет села като Хамское, Чирали, Гюзеляяла, Дикая и Башар. Уикипедия отбелязва, че старото име на селището е било "Чихарлъ" и че името е променено на Хамское със закон, приет през 1959 г. Докато се разхождате, обърнете внимание на старите къщи край реката и каменните чешми; Културният портал ги описва като част от природната красота на селото. През пролетта склоновете се покриват с лилави цветя на горски рози, които оцветяват долината. Мъглата е често срещан гост тук; когато се спуска към подножието на планината, пейзажът се променя за минути.

След това е ред на десерта, който е направил селото известно. Хамское сутладж (млечен десерт) е регистриран като регионален продукт през 2017 г., а собственик на регистрацията е Търговската и занаятчийска камара на Мачка. Сертификатът посочва, че десертът се приготвя само с мляко, ориз, захар и щипка сол. Според документа, селото е разположено между 1200 и 1600 метра надморска височина, а склоновете на Зигана, гледащи към морето, получават много валежи, което поддържа пасищата зелени през по-голямата част от годината. Отбелязва се, че вкусът на млякото идва от различните растения в тези пасища и че производството, включително доставката на мляко, трябва да се извършва в рамките на определената географска зона. Приготвянето се извършва в два тигана, а консистенцията се определя от това как десертът се стича от лъжицата, подобно на мед. Десертът може да се сервира прясно или с леко запечена горна част, поръсен с