От фабрика към културен център: Индустриалното наследство на Истанбул.

Газовата станция Хасанпаша е открита през 1892 г., за да осигури газ за азиатската част на Истанбул. Според собственото си описание, тя е втората газова станция в азиатската част и последната в Истанбул. Произведеният от въглища газ е използван за осветление и отопление в района, простиращ се от Кадъкьой и Ускюдар до границата на Бейкоз. Според записите, въглищата са доставяни през Курбагъадере и транспортирани до станцията чрез железопътен транспорт. През годините на Първата световна война, когато не е имало въглища, газът е произвеждан от ядрите на маслините. След 101 години работа, станцията е затворена през 1993 г. и за известно време е използвана като гара на градския транспорт, склад за отпадъци и склад за въглища. През 1994 г., когато е предложен проект за разрушаване на останалите сгради, местните жители и доброволци са се противопоставили, и районът е обявен за защитена зона.

Реставрацията е извършена под ръководството на историка на архитектурата Афифе Батур; работата, започнала през 2014 г., е завършена и на 9 юли 2021 г. сградата е открита отново като Музей "Газова станция". Днес, комплексът, управляван от "IBB Kültür A.Ş.", включва Музей на климата, Музей на карикатурите и хумора, детски научен център, библиотека "Афифе Батур", книжарница "Istanbul Kitapçısı" и две сцени на Градския театър. Започнете разходката си от Газовата площадка, разположена между тухлените сгради, и разгледайте фасадите и високите прозорци на старите производствени сгради. Музеят на климата е най-значимата експозиция по този маршрут, тъй като разказва за изменението на климата в рамките на бивша станция, работеща с въглища. Музеите са затворени в понеделник; проверете официалния уебсайт за актуална информация, тъй като някои от секциите могат да бъдат временно затворени за поддръжка или подготовка на нови изложби.

Източник: Официален уебсайт на Музей "Газова станция"; Уикипедия.

Барутницата на Истанбул дълго време е била разположена вътре в крепостните стени. След взрива на барутницата в квартал Шехремини през септември 1698 г., е взето решение за построяването на нова, извън града, в района, известен като градината на Искендер Челеби, където днес се намира Атакьой. Барутницата "Амире" започва работа през 1701 г. след двугодишно строителство. През 18-ти век съоръжението е ремонтирано многократно поради инциденти и пожари; след пожара през 1791 г., то е напълно престроено от камък. Първоначално барутницата е задвижвана от животинска сила, но през 19-ти век е модернизирана с машини, донесени от Англия, и през 1896 г. започва производството на бездимния барут. По време на Първата световна война към комплекса е добавена дестилерия за производство на спирт, необходим за преработката на бездимния барут.

След установяването на Републиката, комплексът, първоначално част от Военните фабрики, а по-късно от Института за машиностроене и химическа промишленост, е превърнат в жилищен район в края на 1950-те години. Основната сграда през 1993 г. става Културен център "Юнус Емре", собственост на общината Бакиркьой. Складовете за боеприпаси, наблюдателната кула, чешмата и кулата "Барутница", построена като място за наблюдение и отдих по време на управлението на Селим III, са реставрирани след като през 2018 г. общината Истанбул придобива собствеността им. На 9 януари 2024 г. комплексът е открит като обществено пространство, включващо библиотека, музей и наблюдателна тераса. Обърнете внимание на масивните каменни стени на складовете за боеприпаси; здравината, необходима за съхранението на барут, е отразена в архитектурата. От кулата се насладете на гледката към морето, а след това разгледайте текущата изложба в музея, който заема площ от около 250 квадратни метра. Комплексът е затворен в понеделник.

Източник: Библиотеки и музеи на общината Истанбул, Музей "Барутница"; Уикипедия.

Сградата с дълга масивна конструкция, разположена на южния бряг на Златното рогче, точно пред спирката "Cibali" на трамвайна линия T5, е построена през 1884 г. по поръчка на Режимната администрация, според архивните записи, от архитекта Александър Волори. По време на Османската империя, приходите от тютюн са били предоставени на чуждестранна компания, която имала монопол върху производството, като компенсация за външните дългове на империята. Фабриката е работила под управлението на тази компания до национализацията през 1925 г. В нея се е произвеждало не само цигари, но и пури, тютюн за пури и тютюн за лули. Според изследване, публикувано от Университета Кадир Хас, фабриката е осигурявала работа на над две хиляди души; опаковането е било извършвано от жени, а смесването на тютюна – от мъже. Фабриката функционираше като малък град, с вътрешна служба за сигурност, медицински център, детска градина, противопожарна служба и столова.

Производството, което продължава през периода на монопола, е спряно през 1994 г. поради остаряването на машините. През 1997 г. сградата е отдадена под наем на фондация "Кадир Хас", а след мащабна реставрация, през 2002 г. е открита като университет. Реставрацията е отличена с наградата "Europa Nostra" през 2003 г. Не забравяйте да отделите време и за Музея Резан Хас, който се намира в сградата: на долния етаж се намира византийски резервоар за вода, датиращ от края на 11-ти век, състоящ се от 48 арки, 15 стълба и 20 колони, както и останки от сгради от периода на Османската империя. Фабриката е използвала този резервоар като склад за тютюн, а по време на Втората световна война – като склад за хранителни продукти. Изложбата "Място на труда" в музея разказва за ежедневието на работниците чрез документи и предмети, останали от фабриката. На излизане, погледнете още веднъж цялата фасада на сградата от брега. Музеят е платен и е отворен всеки ден от седмицата.

Източници: Музей "Резан Хас"; Panorama KHAS; Община Фатих.

Историята на Фешане започва с феса. През първата половина на 19-ти век, когато фесът е част от както военната, така и цивилната униформа, султан Махмуд II създава фабрика в квартал Кадърга, за да произвежда местни фесове, заменяйки скъпите вносни от Тунис, Египет и Европа. Поради нарастващите нужди от пространство и вода, фабриката е преместена в квартал Еюп, край брега на Дефтардар. Различни източници дават различни дати за основаването и преместването на фабриката, като посочват периода между края на 1820-те и 1830-те години. Според Ислямската енциклопедия, цената на фесовете е значително намалена благодарение на парни машини, донесени от Англия и Белгия. През 1842 г. са добавени машини за тъкане на вълнени тъкани, а през 1893 г. фабриката получава международно признание на Световното изложение в Чикаго. По време на голям пожар през 1866 г., всички сгради, с изключение на парната машина, са изгорели. Фабриката е възстановена през 1868 г.

През 1925 г., когато носенето на фес е забранено, производството се преориентира към тъкани. От 1937 г. нататък, фабриката работи под управлението на "Сюмербанк" и е известна като "Фабрика за текстил "Дефтардар"". През средата на 1980-те години, при реконструкцията на крайбрежието на Златния рог, сградата преминава в собственост на общината. Голямата зала за тъкане е запазена, а останалите части са разрушени през 1986 г. Залата, която дълги години е използвана като изложбено пространство, е реставрирана от общината и отворена на 22 юни 2023 г. под името "Artİstanbul Feshane". Веднага след влизане, обърнете внимание на мащаба на залата; именно тази ширина най-добре описва производственото пространство, където са разположени тъкачните машини. Освен изложбите, тук се намира и библиотеката "Найле Акънчъ". От другата страна на залива, в квартал Сютлюдже, се намира Конгресният център "Златния рог". Сградите на кланицата, открита през 1923 г., са разрушени през 1998 г., а на тяхно място започва строителството на конгресния център, което показва, че е избрано да се построи нова сграда, вместо да се запази старата. В понеделник е затворено.

Източници: Ислямската енциклопедия; Библиотеките и музеите на общината; Уикипедия.

Електрическата централа Силахтарадъ, разположена в най-отдалената част на залива Халич, е била първата централа в Османската империя, която е доставяла електричество на града чрез централизирана мрежа, и е била въведена в експлоатация през 1914 г. Тя е използвала въглища, доставени по море от Зонгулдак, а охлаждащата вода е била вземана от Халич. В централата са изгаряни над хиляда тона въглища на ден, а над 480 инженери, техници и лекари са работили там. Първоначално централата е захранвала дворци, държавни сгради и трамвайни линии, но обхватът на услугите ѝ постепенно се е разширил до районите Бакиркьой и Сариер. До 1952 г. тя е била единственият източник на електроенергия за Истанбул; според информация от Музея на енергията, през 1968 г. дори 92% от консумираната електроенергия в града е идвала оттук. Централата е спряла производството през 1983 г. и за кратко е използвана като склад на електроенергийната компания.

В периода 2004-2007 г. Истанбулският университет "Билки" реализира проект за преобразуване на комплекса, който беше открит на 8 септември 2007 г. под името "Централстанбул". Основната атракция тук е Музеят на енергията, разположен в старите машинни зали: представен като първият индустриален археологически музей в Турция, той показва турбини и генератори на компании като AEG, Siemens и Brown Boveri. Представете си мащаба на машините и на тази зала, която някога е захранвала целия град. Отвън можете да видите съвременните сгради, построени върху основите на две разрушени котелни помещения, като са запазени пропорциите на старите сгради. Начинът, по който старото и новото са поставени един до друг, е много различен от подхода, използван в началото на маршрута, в района Газхане. Маршрутът завършва тук: от спирката "Силахтарадъ Махалеси" на линия T5 можете да се върнете с една линия до Еминьоню.

Източници: Музей на енергията (Истанбулски университет "Билки"); Anadolu Ajansı; Wikipedia.