Titreye Titreye Yağıyordu Kar ve Dilsizdi Gece

Една хотелска стая. Една жена, един мъж и нарастващото усещане за самота между тях.
Детството на жената беше като треперенето на птица, замръзнала от студа на падащия сняг. Две ръце, лишени от всякаква близост и топлина, от всякаква връзка с живота.
Те са две души, които, макар и да се срещат по погрешен начин, са загубени в живота на другите. Но по изненадващ начин, те намират утеха един при друг.
"Независимо от това къде ни отведе животът, единствената ни опора винаги бяхме ние самите."
Детството, осветено от вдишания въздух, и душата, която кара цветя да цъфтят в сърцето... Това е поетична история, изпълнена с предизвикателства, която превръща тъгата в щастие, разказ за неизбежна връзка, изпълнена със срещи.
Колкото повече нараства самотата, толкова повече душите се сближават.
Най-голямата ти грешка може ли да се окаже и единствената ти опора?