През 1923 г., когато Анкара беше обявена за столица, тя беше град с население от тридесет хиляди души, разположен у подножието на крепостта. В рамките на петнадесет години бяха изградени булеварди, министерства, жп гара, опера, университет и посолства; градът се превърна в отражение на архитектурния план на една държава.

През 1923 г., когато Анкара е обявена за столица, тя е малък град с тридесет хиляди жители, разположен у подножието на крепостта. В рамките на петнадесет години са построени булеварди, министерства, жп гара, опера, университет и посолства; градът се превръща в архитектурен проект на една държава. Днес, докато се разхождате от района Улус до Къзълай, можете да прочетете два различни "езика" на този проект, стига да знаете къде да търсите.

Първият език е "първият национален архитектурен стил". Този стил, възникнал в последните години на Османската империя и пренесен в Анкара през първите десет години на Републиката, придава на съвременните обществени сгради елементи от Селджукската и Османската архитектура (стрехи, мозайки, широки орнаменти, куполи). Сградите на Ведат Тек – Вторият парламент (1924), и на Кемаледдин – хотел "Анкара Палас" (1927), на Ариф Хикмет Коюноглу – Етнографския музей (1928) и сградата на "Тюрк Оджагы" (днес Музей на изобразителното изкуство, 1930), на италианецът Джулио Монджери – сградите на "Зираат Банкасы" (1929) и "Иш Банкасы", са най-ярките примери за този стил. Всички те са на пешеходно разстояние една от друга и днес можете да ги посетите като музеи или обществени сгради.

Вторият език е модернизмът от 30-те години. Младата република обръща поглед към Европа, където се развива архитектурата. Германски и австрийски архитекти (Клеменс Холцмайстер, Ернст Егли, Бруно Таут, Пол Бонац) създават в министерствата, училищата и обществените сгради език, който е семпъл, функционален и монументален. Факултетът по езици и география на Таут (1937) в района Сълхие, блоковете министерства и новата сграда на парламента на Холцмайстер (строителството започва през 1938 г.), сградата на Шевки Балмумджу, която е преобразувана в опера от Бонац (1948), и жп гарата на Шекип Акалън (1937) са представители на този период. Лицевите стени без украса, дългите хоризонтални линии и каменните облицовки – веднъж щом ги забележите, ще ги виждате навсякъде.

За да ги видите заедно, просто се разходете по булевард "Ататюрк"; булевардът се простира от Улус до Чанкая и градът се е развивал от север на юг през цялата история. В Улус ще видите куполи и мозайки, в Сълхие –

Как се основава един столица?

Коментари